На този ден през далечната 1935 година се е раждал големият български поет Дамян Дамянов. Известни години той живее със съпругата си Надежда Захариева в квартал Градоман на Банкя, където те и двамата творят. Днес тук ще ви предложим две техни стихотворения, писани в Градоман.
Преди дни се свързахме с голямата българска поетеса. Ето какво ни разказа Надежда Захариева за написването на това стихотворение на Дамян Дамянов.
„То бе написано през лятото на 1985 г. Няколко месеца Дамян не беше писал стихотворения и направо се отчая – бил умрял като поет… Чудех се как да го извадя от това отрицателно самовнушение. Беше топло. Отидохме в къщата в Градоман. Оставих го в неговия кабинет, беше с прозорци „на кюше“ за да може да гледа навсякъде. Аз трябваше да приготвя обяд. Казах му – напиши нещо в рими и в ритъм, все едно какво. Дори да звучи глупаво, мозъкът да си припомни какво е правил доскоро. След около час и половина ме извика и с щастливо изражение на лицето ми подаде лист, на който беше написано на ръка това стихотворение.” – думи на Надежда Захариева.
ДАМЯН ДАМЯНОВ
Из „МОЛИТВА В ПОЛУНОЩ“ (1986)
* * *
…И капна от очите сбрана жал,
искра просветна в сумрачния мозък.
А страдах аз – поетът е умрял
отдавна под камарата от проза.
Жадуван образ – непознат и тих,
изплува върху листа ми безшумен
и името си нареди във стих.
А аз се плашех: край на всички думи,
на всички образи, метафори, въобще
на всички мисли, в строфи подредени.
Един гняв ме събуди сам нощес.
Едно приятелство угасна в мене.
В едничка вяра аз се усъмних.
Една илюзия във мене потрепера.
И сам се върна мигом оня стих,
до днес изгубен, още ненамерен.
Над него сведен, вдъхновен, красив,
Си шепна сам, от радост разтреперан:
поете, силом думи не търси –
потрябваш ли им, те ще те намеря.
А ето и едно прелестно стихотворение на самата Надежда Захариева, писано в Градоман.
НАДЕЖДА ЗАХАРИЕВА
НАД ГРАДОМАН
Колко хубаво било тук, майчице!
Тръпне в ноздрите дъх на треви!
Облак бял в лъч от залеза май че се
е набол и над мене кърви.
Буболечки се щурат в тревичките.
Бебе гука в съседния двор.
Две кутрета щастливо боричкат се
и пролайват ту соло, ту в хор.
Птича песничка, неподозирана
в мълчаливото, ужким, дръвче,
към небето полита, сподирена
от преварило мрака щурче.
Като тях искам песен да викна, но
поразтворила устни едвам,
сещам как се сковава езикът ми
от проклетото чувство за срам.
Щото хората, вечно прехласнати
от щурците, от птичия глас,
ще си кажат: „Я, тая е смахната!“,
ако с тях се разпея и аз.
Да, добре сме, добре сме възпитани.
Така учим и свойте деца.
А от песен се пръскат в гърдите ни
онемели насила сърца.
