В тъмна стая заключена,
избелели детски рисунки,
награди на стените окачени
миналото далечно показват.
Топли ме подът леден,
ключалка – слънчеви лъчи.
Със съдбата вече смирена
чувам някого –
засиява ми душата.
Началото на края –
подът ме поглъща,
безсмислена борба,
последните капки надежда
по бузите се стичат.
Еква загрижен глас.
Вратата – мост на два свята,
надежда с нея се ражда,
опасността изчезва
и вратата се открехва.
Гледам по детски,
приближавам се плахо.
Стаята – светлина я обгръща,
нежна ръка навън ме дърпа.
Мирише на отминал дъжд,
хармония излъчва
човек в ангелски облик.
Към непознатото отиваме –
новият приятел, моя опора,
вярва в мен,
и аз вярвам в себе си.
