| А |
ко има нещо, което да мразя на този свят и съответно да не мога без него, то това е биологията. Вярно, има живот, но след него е смъртта… А представете си свят без тази наука – едни летящи в небето души, мислещи за истински важните неща…
Опитах се да се примиря, но тогава влязох в гимназията. Първата година мина добре. Имаше посещения на БМЧК, но все пак хората се забавляваха.
Ала втората година… Всеки час – болести на дихателната, отделителната, половата, храносмилателната, ендокринната и на всякакви още системи. Първо се опитвах да уча, но след като всеки час чувството ми за емпатия се вдигаше до небето, реших да спра. Изградих си тактика – уча за четири и не ме интересуват другите. Ще слушам само себе си. Никой не е идеален, я! После – активно участие, проекти, домашни… До пет на релси не е толкова трудно да се стигне.
Така мина и девети клас, да не повярва човек, пет по биология!
После дойде време за входното… Учителят ни е свеж. Сигурно ще даде лесен тест, а и ще ни подготви, но това не пречи пак целият клас да полудее.
По време на междучасието преди теста врявата бе по-голяма, отколкото когато веднъж пуснаха фалшивите сигнали за бомба – всеки нанякъде хвърчи и иска информация, с която да се предпази от най-лошото – двойка по биология.
– Какво? Двойка по биология се равнява на мъченическа смърт – казвам аз, а целият клас ме смята за пълно хахо, но аз продължавам да знам своето и слушам само себе си.
– Здравейте, ученици, готови ли сте за теста? – пита учителят, като влиза с неговата характерна крачка на ранен от ловци чакал. Винаги съм мислила, че нещо с биолозите не е наред, но все пак човекът е добряк.
Учениците измрънкват нещо, а аз си мисля, че не може да е толкова зле. Знаех доста. Само като имена, но все пак не е малко. Имаше едни „А=Т, Г=Ц“[1]… За три все ще вържа нещо.
Учителят ни размества, за да е сигурен, че няма да ползваме бонус листчетата от джоба. Седя най-отпред. „Може да не съм пълна отличничка, но поне съм честна. Гледам умно, докато учителите обясняват и щом не съм пълна отличничка, значи няма да затлъстея. Няколко възможности за болест по-малко!“ – разсъждавам, а покрай мен летят ученици.
Чакалът ме поглежда. Големите му роговици с издадени ириси се забиват в мен като инжекция в дебело човешко месо.
- Мимче, – казва ми той – ще седнеш на последна маса до прозореца.
„На последен чин? Добре, поне ще ми е по-спокойно.“ – още невярващо сядам на мястото. Приятна компания – умници, преписвачи, неглижиращи… От всички по малко!
Учениците пчелички спират да летят. Вече са кацнали на мястото, на което царицата майка е казала. Започна раздаването на тестове. Стаята побеля като от сняг, а всеки щеше да го рине, както може. Какъвто му се е паднал – лек или на парцали.
– Тестът започва! – заяви чакалът, след като подуши навсякъде.
Отлепям листа от чина, за да видя страната с въпросите! „Супер! Онова, което знаех наизуст“ – казвам си и започвам да пиша, каквото съм запомнила. Много приятно! Ако цялата биология беше просто някакви буквички, които не водят до никакви заболявания… Или водят? И се сещам как учителят ни разказваше за грешките, които могат да възникнат в човек, ако някъде нещо не е както трябва и АТ и ГЦ… Мисли за смърт и болести пак ме налитат… Също като муха! Домашната муха, Musca domestica, която влетя в стаята.
„Ама че тя е част от биологията! Сигурно знае.“ – налудничаво си мисля и даже започвам да говоря тихичко. Вече не просто слушам себе си, а и някаква муха без глава.
– Пст, мушице! – казвам тихичко и се надявам учителят да не чуе, че моля за помощ някакво насекомо – можеш ли да литнеш и да ми кажеш какво е записала Вили на „2“?
Не знам дали мухата разбра какво питам. Протри си краченцата, повъртя се малко и замина.
„Да чакам ли? Дали ще дойде…“ – чудя се и гледам към прозореца. Отворен е! Ами ако е излетяла? Защо да стои на изпит, като животът ѝ трае само двайсет и осем дни, а навън има толкова неща… Оглеждам се. Чакалът ме гледа с неговите роговици и ириси. „Какво ли си мисли човекът? Че съм луда, че моля за помощ съучениците или по-лошо – разбрал е за мухата? Забранено ли е да си говоря с мухи по време на тест?“, питам се и забивам поглед в листа. Отговарям на въпросите и продължавам да се надявам Musca domestica да дойде…
Тя долетя! Можеше да бъде навсякъде, но дойде именно тук.
– Откри ли отговорите? – питам я аз. Твърде грубо. Трябваше да съм по-мила…
Все пак тя отново протрива краченца. Кацна на ръката ми, извади хобота си и ме целуна. Аз трябваше да я целувам, не тя мен! Без нея не знам какво щях да правя – не че направих нещо, но моралната подкрепа не е малко.
– Отговорите! – подхващам веднага. Можеше с този пищов-муха да получа една добра оценка по биология. Трябваше да се възползвам, ако наистина ме чуваше.
Тя обаче пообиколи листа и накрая отлетя. Отлетя. През прозореца!
– Извинявай, приятелче! – тихичко замолих – Не исках да се държа грубо, ела, моля ти се! Ще ти купя цял сандвич от магазинчето до училище! Само ми помогни за теста…
– Времето ви изтича – каза учителят, а моята приятелка още я нямаше…
Предадох теста – защо да се преструвам, че дописвам до последния момент. Нямаше да ми дойде някакво просветление. Оставих сред първите и седнах отново. Не мина много зле – имаше упражнения, които знаех и без Musca domestica… Жалко, че не беше с мен, когато предавах теста.
Нещо бръмна. Мухата! Простила е! Кацна на чина ми. Мисля, че питаше как мина тестът.
– Ти си по-важна. Тестовете заминават – казах и отидох до магазинчето за закуски.
Взех голям сандвич и дадох парче кашкавал на моята приятелка. Тя не го и докосна. Отлетя и повече не я видях. Знаех, защото мухите живеят двайсет и осем дни.
Двайсет и осем дни… След точно толкова получих съобщение от дневника. Гласеше „Нова оценка по биология“. „От теста с мухата!“ помислих и отворих с надежда, колкото глава на мухичка.
Три…
[1] А, Т, Г, Ц – аденин, тимин, гуанин, цитозин, бел. а.
