Малки, остри камъчета се забиваха в нозете на Севда, но тя не усещаше нищо. Тичаше с всичка сила надолу по стръмния баир така, сякаш животът ѝ зависеше от това. Ала той наистина висеше на косъм. Краката ѝ поддаваха заради ронливите скали, натъртваше дланите си, но се изправяше веднага. Не мислеше за раните, а единствено за бягството.
Достигна морския бряг. Стъпалата ѝ се заровиха в хладния пясък – сякаш стъпваха върху коприна. Дългата ѝ черна коса залепваше по потния ѝ врат. Подобно на тъмната нощ, която искаше да я изпие.
Изведнъж дочу името си, изкрещяно в далечината. Но не по онзи благ начин, както когато някой се страхува за теб и те вика обратно при себе си, а когато ти е ядосан, че не си в неговите ръце на притежание. Дъхът на Севда секна. Тя не успя да се опомни в първата секунда, но тъмната сянка на мъжа, който се спускаше към нея, я събуди и тя се стрелна към морето. Самотни се полюшваха няколко лодки. Момичето побърза да отвърже една от тях и нагази смело в смразяващите води, за да избута съда навътре. Дългата ѝ бяла риза беше изцяло мокра и прилепваше неудобно по тялото ѝ. Тя се покачи в лодката и загреба непохватно с дървените гребла, оставяйки брега и онзи човек далеч зад себе си. Ала не и от мислите си…
Не спря да гребе дори когато вече не знаеше къде се намира, изгубена в непрогледната морска шир. Страхът, че отново ще чуе неговия властен глас, не ѝ даваше покой. Тя се озърташе стреснато постоянно, но тук нямаше никой друг освен нея и обгръщащите я премигващи звезди.
Изтощена тя хвърли греблата пред себе си. Шумът от удара отекна в тишината. Тук Севда беше далеч дори и от собствената си съдба. Най-после и тя да се докосне до мира за душата си. Подпря бузата си на ръба на лодката и се остави спокойствието да я лекува. Потопи ръце в студената морска вода. Дланите ѝ защипаха заради охлузванията от по-рано. Ала тази болка не можеше да се сравни с онази, която сега пълнеше очите ѝ със сълзи. Върна си като на лента моментите от нощта, разказвайки на глас историята си на звездите.
Една нереална суета се въртеше като призрак из дома ми цял ден. Мама беше започнала от сутринта да приготвя всякакви ястия. Не разбирах защо. Тя вчера бе приготвила любимата ми спаначена супа, а днес се захвана с омесването на пита със сирене, извади от хубавите пукани чушки и закла най-едрата кокошка. Когато попитах защо са тези приготовления, тя само ме погледна някак плахо, даде ми пресилена усмивка и се върна в кухнята. Следобед ме извика при нея. Извади от килера нова бяла риза, бяла като най-чистия сняг, измери я по тялото ми и започна сръчно да бродира шевици. За берекет, за плодовитост, за семейство. Очите на мама бяха пълни с носталгия и с една мълчалива тъга. От време на време ме милваше по бузите, хващаше ме за ръка, докосваше косата ми и погледът ѝ се задържаше върху мен за по-дълго, сякаш искаше завинаги да ме запази в паметта си такава. След това ми заръча да облека ризата и на кръста ми заключи най-пищните ни и красиви пафти. Започна да разресва дългата ми коса и да я вплита на дебела плитка, като тук-там бодваше по някоя бяла маргаритка.
Вечерта на вратата ни се почука. У дома влязоха баща ми и още двама мъже – единият навярно на моите години, другият бе по-възрастен. Когато прекрачиха прага пламъкът от свещта пред иконата на Дева Мария и младенеца изгасна. Знаех, че това е лоша поличба. Погледнах към мама, която винаги се водеше от знаците, изпратени ни от небето, но този път не отрони и дума. Единствено бялото ѝ лице издаваше уплаха ѝ, но баща ми я измерваше със строгия си и суров поглед. Виждах как тя се насилва да приеме с топлина гостите ни. Що за хора пристъпваха в дома ни?
Бях подканвана не веднъж от родителите си да слагам масата на непознатите хора, но аз отказвах твърдоглаво. Те не бяха добри и го усещах. Оглеждаха с презрение скромния ни дом и не опитаха дори и залък от гозбите, над които майка ми се бе трудила от ранни зори. Баща ми бе разгневен от неподчинеността ми и след като плесна с ръка по масата ми заповяда да ставам и да си събирам нещата. Майка ми изхлипа и закри с ръце устата си. Аз го гледах с невяра и неразбиране, но тогава момчето сложи здравата си ръка върху моята, казвайки ми, че отсега нататък аз съм негова съпруга. Паника скова цялото ми тяло. Брак по сметка… Собственият ми баща ме бе изтъргувал. За какво? За богатства, за слава, за чест. А аз? Никой не се бе замислил за мен. Навярно само скъпата ми майка, от чиито очи се стичаха сълзи и капеха тихо в скута ѝ.
Отправих се към стаята, опитвайки се да прикривам треперенето ми то страх. Веднага затворих безшумно вратата зад себе си и се опитах да измисля какво да сторя. След секунда мама влезе при мен, притисна ме в прегръдките си, някак си по-топло, по-силно, по-мило от всякога. За последно… Опитах да ѝ кажа, че ме е страх толкова много, че не искам да се разделяме, но тя ми заръча със сериозен глас да не повтарям нейната грешка. Каза ми да бягам. През сълзи я попитах накъде. Накъдето ми видят очите… Това чух от гласа ѝ за последно. В същия момент през вратата връхлетяха всички мъже, наред с бъдещия ми годеник. Аз скочих през прозореца и затичах с всичка сила напред и към морето. То единствено се разкриваше пред погледа ми. И сякаш то единствено бе разперило ръце – сигурни обятия, в които можех да се скрия.
Ситни маргаритки се полюшваха във водата. Мислите на Севда бяха погълнати от собствения ѝ разказ. Бе разплела косите си и пускаше цветята в морската вода. Надяваше се да ѝ начертаят пътя, по който да поеме, но те единствено се полюшваха в танц.
– Избрала си волността, но тя си има цена. Както морето няма свой господар, но също няма и пристан. Знай, че свободата значи самота.
Мъжкият глас, който чу зад себе си я изплаши и Севда скочи на крака, лодката се разклати и за миг щеше я понесе към водата. Мъжът задържа със силната си ръка съда неподвижен и я увери, че няма да я нарани. Момичето оглеждаше непознатия с широко отворени очи. На лунната светлина водата по ръцете му блестеше като бисерни зрънца. Косата му бе дълга и се свличаше по раменете му на зелени снопове, а частта от тялото му, която се криеше под водата, бе покрита изцяло в люспи, досущ като някое морско създание.
– Какво си ти? – попита Севда повече с любопитство, отколкото със страх.
– Със сигурност не толкова ужасен, колкото онзи, който те е довел до тук. – Севда въздъхна, сещайки се отново за всичко, което я бе сполетяло. – Аз съм наяд, едва ли малко момиче като теб знае какво е.
-–Наядите са морски духове, които пазят морето и защитават онези, които плават през него, но единствено тези, които почитат силата му и са с истински добри души. Мама знаеше много легенди, които обичах да слушам преди да заспя, както и всичко за морските дълбини. Тя винаги повтаряше, че наядите някога били като нас – хора, с гласове, с тела и със сърца. Ала те не се раждат от майчина утроба, а от предателство. Удавените, които някой е предал на вълните, не намират път към отвъдното. Морето погълва телата им, но съхранява душите им, за да бродят във водата и да учат на правда.
– Правилно. Ти си умно момиче. – отвърна ѝ наядът, но спомени от миналото хвърляха сянка върху лицето му.
– Не дотам, че да проумея съдбата си, нито пък да намеря път към истинско спасение – отвърна му Севда със заровено лице в шепите си.
– Знай, че човешката орис е като прилива – не можеш да го спреш. Единствено можеш да решиш дали ще чакаш на брега, или ще тръгнеш с него. Защо страдаш, а не си щастлива, че успя да извоюваш свободата си?
– Как защо? Оставих майка ми с човек, който ме предаде и който не е способен на обич.
– Вашата раздяла не е край, а е нова посока. Вълните винаги се отдалечават от брега, но пак се връщат – обясни ѝ наядът – а любовта… Тя е нещо друго.
– Какво е любовта? Ами ако годеникът ми ме беше обикнал истински? – попита с уплах Севда, изгубена в мислите си.
– Тя е… Тя е като тези вълни – отговори наядът и показа с люспестата си ръка вълните, които разклащаха лодката им. – Ето, погледни ги. Досега ни носеха плавно из морето, но вече набират сила. Не всяка вълна носи спасението, тъй нужно на корабокрушенеца – някои вълни люлеят, други разбиват в острите скали. Същото е с любовта.
– Тогава аз как да се спася? – попита момичето, държейки се силно за плавателния съд, тъй като бурята се засилваше.
– Спасението се крие в най-дълбоките води, защото само там страхът не смее да последва.
Страшна вълна се изви над тях и преобърна лодката им. Севда извика изплашена и падна в смразяващата вода. Наядът се гмурна в морската бездна. Негова роля бе да защитава хората с чисти души. Севда със сигурност бе такава. Когато беше на сантиметри от ръката ѝ, която бе готова да го улови, наядът се спря. Момичето не биваше да бъде връщано в човешкия свят. Той знаеше, че там тя нямаше да успее да намери своя покой и щеше да страда цял живот. Очите ѝ – две сини светлики, две морета, се затвориха за последно.
Спасението не винаги идва като ръка, която те изважда от бурята. Понякога то е самата вода, която те носи и с която се сливаш. Според рибарите първата вълна при изгрева не прилича на никоя друга. Тя отваря деня. Светлината на изгряващото слънце я позлатява отвътре, както прави с никоя друга, а звукът ѝ е кристално чист, сякаш морето пее своето утринно заклинание. Севда се бе превърнала в тази вълна. А старите рибари чуваха нейния тих шепот, който се носеше над водата, тих и вечен. Той учеше на смелост, на любов и на покой всеки, който бе научен и знаеше да чува.
