Ранно утро. Светлината от слънцето мъждукаше леко из пролуките на щорите в къщата. И бе тъй рано, тъй спокойно, а тежък и горчив разговор бе на път да се чуе. Разговор между майка и дъщеря.
– Ралица? Ела тук за малко, майко… – проговори внезапно майката. Ралица, единственото чедо в семейството, я погледна. Погледна майка си… За първи път със страх, минаващ като нечия плашеща сянка в очите ѝ. Старата майка, жена вече на възраст, погледна момичето си с насълзени очи. Наведе глава и Ралица осъзна, че майка ѝ имаше нужда от нея.
– Мамо…? Маме…? Какво става? – запита Ралица, разтревожена за майка си и в същия миг започна да прокарва нежно и внимателно пръсти през косите ѝ.
– Баба ти… – гласът на жената се пречупи. Превърна се в страшна тишина. С давещи се сълзи, но без глас.
Момичето се уплаши. Още щом чу думите „Баба ти…“ очакваше най-лошото, най-фаталното за чуване. Сетивата ѝ настръхнаха, очите ѝ не прикриха уплахата си. Сърцето сякаш за миг спря да тупти. И въпреки лошото предчувствие Ралица преглътна буцата, застанала в гърлото ѝ. И тъй рече на майка си с въпросителна нотка в гласа:
– Маме… Баба… Не ми казвай, че е… Моля те, моля те, майче!
– Не е, не е, детето ми, но…
– Какво, майче, кажи ми!
– Баба ти е възможно скоро да си отиде и трябва да сме готови да приемем този факт, разбираш ли?
– Мамо?! Какво говориш?! Как така, какво значи, че е възможно да си отиде в скоро време?!
Жената мълчеше.
– Майко! – Ралица изпусна нервите си, защото страхът и притеснението относно баба ѝ я сковаваха.
– Баба ти… Откриха ѝ порок на сърцето, чедо.
– Какво значи това, маме?
– Едната клапа на сърцето ѝ е паднала. И като я заведох при доктора днес, той каза само на мен, че на нея ѝ остават само две-три години живот. Съжалявам, слънчице… Съжалявам!
– Мамо…?! Мамо, какво говориш?! Не, не може да е истина!
– Рале, докторът така каза. Няма какво много да се направи по въпроса… Освен една операция на баба ти, която обаче не гарантира, че ще живее дълго. Възможно е дори баба ти, ако се подложи на тази сърдечна операция, да не успее да мине през нея.
Ралица почувства как светът ѝ се срива. Истината беше, че не си представяше света без баба си. Единствената ѝ баба на този свят. Тъй както тя, Ралица, бе единствено момичето на баба си. И ничие друго. Ралица побягна от вкъщи.
– Раленце, маме, чакай, стой!
Момичето чувстваше, че трябва да послуша сърцето си – да го остави то да я отведе при баба ѝ.
Още щом отключи вратата на къщата на баба си, се запъти с бързи крачки към нея. Затвори вратата. Но не я заключи. За първи път в живота си. Ралица побягна към стаята на баба си и я видя. Лежеше болна. Дишаше тежко, трудно.
– Бабо! Бабо! – и с тия тъжни възклицания, които идваха от сърцето ѝ, Ралица прегърна баба си. Пусна я, но остана така дълго време при нея, без да я оставя. Гняв и сълзи си дадоха среща със самосъжалението и молбата за прошка.
– Бабо! Защо не ми каза, бабо, че ти остава толкова кратко време… Нали си вярваме, нали си имаме доверие! Какво стана с нашето „Запомни, че когато ти си с мен, аз също съм с теб!“?
– Бабинко… Баба ти вече е стара… Много стара. На 85 години е вече. Разбира се, че рано или късно ще си ида от този свят светуващ!
– Но аз не съм готова да те пусна! Не разбираш ли?!
– Прости ми, Алика, баба просто не искаше да те наранява!
– Бабо? Кажи ми сега, ама честно… Ще ходиш ли на тази операция?!
– Няма как да не отида, бабинко! То със или без операция на сърцето, пак трудно се живее. Каквото е било писано, такова ще е. Приеми го… Заради мен!
Месец по-късно бабата на Ралица отиваше на операция на сърцето. Ралица плачеше за нея и тъкмо когато я видя на път към операционната, момичето спря медицинския екип и помоли:
– Позволете ми да видя лицето на баба…Искам да чуя думите ѝ и да мога още един път да хвана старата ѝ немощна ръка. Защото тя има нужда от мен, колкото аз от нея! Умолявам ви…
За кратко баба и внучка останаха така – насаме, гледащи се с насълзени очи лице в лице.
– Бабо… Не е късно да се откажеш, моля те! Аз… Обичам те! Страх ме е за теб…
– Бабинко, момиче, чуй ме… Каквото и да стане, баба винаги ще е до теб! – и тъй като Ралица бе клекнала пред баба си, тя повдигна брадичката ѝ и я погледна усмихнато. – Дори да си отида днес, помни заветните последни думи на баба ти: Слушай себе си – своето сърце! Нека то ти бъде пътеводител и слушател, когато мен ме няма. Слушай го и му се подчинявай – на себе си, не на другите! Твоето сърце никога не е срещу теб! Слушай себе си, сърцето си, бабинко, дори ако това значи да останеш самичка без мен! Обичам те, Аленце! А сега… Баба ти влиза да разбере дали ще има късмета да поживее още малко с това свое болно сърце, за да може да ти се порадва още мъничко. Ако Господ е казал… Ако не, волята му е такава! Горе главата винаги, мое любимо момиче! Баба имаше прекрасни години с теб! Сбогом за сега, мило мое внуче!
Жената, която толкова много обичаше Ралица… И Ралица, която толкова много обичаше тази жена… Ех, баба и внучка бяха. Най-обичащите се взаимно хора. Каквото и да бе на път да стане, и двете знаеха добре, че винаги щяха да си бъдат най-верните и обичащи се спътници в живота. За Ралица тя бе момичето на баба си, а за баба ѝ Ралица бе смисълът на живота ѝ и до този момент сърцето, пулсиращо в гръдта ѝ.
