Нощта беше толкова тиха, че всяка мисъл можеше да се чуе. Единственото, което нарушаваше тишината, беше плясъкът на вълните. Звездите бяха по-ярки от когато и да е било. Плажът бе пуст, а малките камъчета и миди на брега, които морето измиваше, блестяха от водата.
Седях на пясъка, прехапала устни. Пръстите ми леко потрепваха заедно с мислите, които подскачаха в ума ми. Погледът ми не беше фокусиран, а по-скоро блуждаещ из пространството на морската вечер. Усещах по бузите си полъха на някаква тиха ласка. Косите ми танцуваха огнен танц, сякаш изпълняваха древен ритуал на лунна светлина. Мислех си за цялата тъма, която беше плъзнала – за унищожаващата болест, която бе по-тежка от алчността и завистта, за онази смразяваща сянка, от която сърцето ръждясва – апатията, която пронизва смисъла и го погубва бавно и мъчително. Морето сякаш чуваше мислите ми и завихряше вълните си в отговор на мълчанието ми, което казваше хиляди думи.
– Тази нощ ще остана тук – промълвих тихо така, че само морето да ме чуе.
Вдигнах поглед към небето и съзрях миналото на светлинни години оттук. Тишината пропукваше стените на ума ми, онези прегради, които всъщност не съществуват, а човекът ги поставя сам за удобство. В този миг ме заля една голяма вълна, която сякаш ми прошепна:
– Затвори очи и виж всичко!
Направих го. Клепачите ми леко потреперваха, а ъгълчетата на устните ми се извиваха в прокрадваща се усмивка. Ако някой гледаше отстрани, щеше да съзре лунния лъч, целунал ме тихо по бузата. Попаднах на място, където нямаше нищо, а всъщност точно там се ширеше Всичкото – от самото начало до днес, с тихия шепот на космическия микровълнов фон. Безброй сърца туптяха в моето – просветлени, вярващи, уморени или наранени. Всички някогашни мисли се преплитаха с моите сега и танцуваха вечния танц на синхроничностите[1]. Някога беше днес и днес ще бъде някога, но тогава пак ще бъде днес.
И в този миг, събудена от поредния полъх, отворих очи. Усещах всеки удар на сърцето си като сила – смелостта да продължа напред, въпреки всичко. Погледът ми бавно фокусира нещо на самия бряг, което морето бе решило да донесе точно в този момент. Изправих се и пристъпих напред. Очите ми се бяха разширили, защото бях любопитна, или защото се опитваха да поберат Всичкото. Наведох се да погледна отблизо. На брега напред-назад се полюшваше бутилка.
– Писмо в бутилка – прошепнах тихо.
Взех я в ръцете си и се оказах права – вътре наистина имаше писмо. Когато го разгънах, видях, че на листа бяха написани само две думи „Тук съм“. Не беше адресирано до никого. Помислих си, че именно това е и смисълът му – то е от всички, които някога са се раждали, за всички, които в момента живеят и за онези, които тепърва ще направят първите си стъпки. В джоба си имах химикалка. Извадих я, подпрях листа на коленете си и написах от другата страна: „Обичам те“. Прибрах писмото в бутилката и я пуснах да плава по вълните. И тогава разбрах – това писмо беше Всичкото. Думите бяха дар от всеки за всеки, защото аз съм всички и те са мен. А любовта е единствената сила, която не унищожава душата на човека, а трансформира ръждата в осъзнаване – в открития смисъл, носещ ехото на самото начало.
Отново седнах на пясъка, но този път знаех, че не съм сама. В сърцето ми туптяха всички човешки сърца. Звездите шепнеха цялото време, а морето – то носеше със себе си писмото на вечността, което щеше да достигне до следващия човек чрез поредната вселенска синхроничност. Всъщност… то вече беше достигнало до всички и само две думи пулсираха навсякъде: „Обичам те“.
[1] Синхроничност – термин, въведен от Карл Густав Юнг, за да опише едновременното настъпване на събития (или случайности), които на пръв поглед нямат ясна цел, но ни се случват точно когато имаме най-голяма нужда от тях. – Бел. ред.
