С очи издайни, поглед винаги смирен,
а мислите неспирни и безкрайни,
почвам първия куплет.
Седни до мен, аз нещичко да ти разкажа.
За войника несломим ще ти призная,
леко ще ти прозвучи абсурден, зная.
Но, уви, той не е от този свят,
целият до всяка своя фибра телесна.
От погибел не се бои, погибел сигурна и лесна.
Като отнемаш нечий живот,
ще успееш ли да носиш тежкия хомот?
Ще се чувстваш ли още по-жив,
или чувствата ти отдавна са в прашния архив?
Живот не се отнема единствено с куршум.
Думите, приятелю, те са като стрела.
Стрела, пронизваща веднъж,
разяждаща с години човешката душа.
Изстрел или дума, разликата е в това,
че куршумът убива на мига,
а от думата душата боли, тежи, кърви
за дълги, дълги времена.
Смятан за приятел е твоят брат,
но уви, оказа се незнайния ти враг.
Потайният предател души покрай теб
и чака да положи крак.
Думата му идва тя като шамар,
Шамар, какъвто заслужава наглият комар,
който смуче не само кръв, но взима и от душата.
Взима, взима, все не стига!
Като бирник ненадейно той връхлита.
Не пита!
Всичко взе ти, приятелю, празно е.
Отлита!
Оставаш сам, притихнал и ограбен,
сринат, както Ерихон, вождът сламен.
Обаче ще успееш ли, войниче,
след всичко ти да продължиш?
Сред стрели, „комари“ и сринати стени,
илюзии, празни обещания, мечти?
Ти, войниче мило, кажи ми
от къде намираш сили да си такъв, какъвто си – несломим герой?
Падаш, ставаш, изтупваш се и продължаваш,
не спираш парченца от себе си на неблагодарници
да раздаваш.
Войникът в отговор отвръща:
– Защо си жив, ако нищо ти не даваш?
Да си жив не означава просто да дишаш.
Да си жив означава да обичаш!
Животът шарен винаги ще те изпитва,
тайната е винаги да си подготвен в битка.
