Дзън-дзън-дзън!
О, неее! Вдигам глава от възглавницата… Чакай малко, това не е възглавницата, а учебникът по биология, върху който съм заспала в леглото! Намирам вибриращия си телефон, само за да видя, че съм пропуснала алармите си от шест и трийсет. Вече е седем! Изтъркулвам се, за да се разсъня, навличам набързо униформата, наплисквам си лицето, връзвам косата си на опашка, приготвям набързо мляко с мюсли, мятам раницата на гърба си и тичам към спирката.
За щастие автобусът пристига по същото време, по което и съненото ми аз. По пътя си слагам спирала, която, разбира се, се размазва по цялото ми лице. Опитвам се да се почистя с вода, а в този момент автобусът попада на дупка и цялата ми пола ми подгизва. Съсипана, слизам пред училището и осъзнавам, че съм забравила мюслито си вкъщи. Лепвам фалшива усмивка на лицето си, знаейки, че след като видя сияйната ми приятелка, тя ще ми помогне да се почувствам по-добре като се разсмее при окаяния ми вид, и всичко ще се нареди!
Познайте обаче какво виждам, когато прекрачвам прага на класната стая – празен стол до моето място, а след това прочитам нейното съобщение, че е болна и няма да идва днес на училище. Строполясвам се на чина и отпускам глава отгоре му, изключвайки се от врявата наоколо. Защо-о-о? Защо точно днес всичко става наобратно? Какво още може да се обърка в този невероятен ден?
Явно отговорът е бил „твърде много неща“! Като например новата ми оценка на теста по физика, която получих като подарък в седем и трийсет, за да ми повиши настроението през целия дълъг оставащ ден – 3.50. За този тест, за който не спах дни наред! Единственото ми желание в момента е да изчезна, да се изпаря някак си от тук!
Веднага щом бие звънецът за край на първия час, се втурвам към тоалетната. Опитвам се да включа телефона си, но батерията му е паднала. Спокойно, Теа! Сядам на капака на тоалетната чиния и заравям лице в дланите си. Дишай. Дишай! Поеми въздух четири секунди и издишай осем. Няколко пъти. Нали това постоянно ти повтаряше мама! „Слушай себе си. Слушай сърцето си. Слушай вътрешното си аз.“ Но кое е вътрешното ми аз? Кой е гласът в главата ми, който ми напомня тези неща? Аз самата ли съм това? Или смесица от мисли и убеждения на други хора?
Ох, твърде много въпроси, на които липсват отговори. От малка съм такава. Постоянно се замислям какво ми се случва, защо ми се случва и изучавам себе си и емоциите, които изпитвам. Все пак мислено се обръщам към мама, която винаги е била опора и подкрепа в трудностите по пътя ми и на която не мога да се обадя в момента. Какво би казала тя?
Докато се чувстваш зле, животът ще продължава с ударите по главата ти, ми беше споделила веднъж. И беше напълно права! Цяла сутрин ми се случват поредица от гадни събития, от които аз се намръщвам и разстройвам все повече. И осъзнавам, че за да ми се оправи денят, трябва да променя начина, по който мисля и се чувствам. Сещам се, че и за да получиш каквото искаш, първо трябва да го почувстваш.
Добре… Сега въпросът е как? Как да променя лошото си настроение? Чувствам… ами гадно ми е, и то много, заради всичко! Дишай! Чувствам … нищо. Май съм по-спокойна. В този момент забелязвам една муха, която не спира да кръжи около мен. И се замислям… какво са моите проблеми за тази муха? Абсолютно незначителни. Както може би и за останалите бъбрещи ученици в коридора. Тогава какъв е смисълът да си седя тук и да се самосъжалявам? Въздъхвам. Няма смисъл. Вдигам глава и се сещам за още няколко мъдри думи, които мама ми е казвала по време на дългите ни разговори.
Трябва да се научим да приемаме обстоятелствата и хората около нас такива, каквито са. Приемането не е нещо лошо. То ни позволява да продължим напред. Решавам да я послушам и мислено се опитвам да приема събитията от днешния ден, колкото и неприятни да са. Веднага се почувствам по-добре, ставам и си наплисквам лицето с вода, като си представям как тя изчиства всичко негативно от тялото ми, оставяйки място само на приемането и спокойствието.
След дългия вътрешен монолог излизам от тоалетната освободена и освежена и се сблъсквам с едно момче, което не гледа къде ходи. Вместо да се ядосам и да му се намръщя, аз му се усмихвам, защото осъзнавам, че не се е случило нищо, което да може да развали деня ми. Той ме поглежда изненадан и сигурно си мисли „Тази май не е добре, щом се усмихва, като се блъска с хората“. Но истината е, че важното е какво е в моята глава, а то е „Нищо не може да ми попречи да изживея този ден, защото вярвам, че ме очакват само хубави моменти“.
Усещам, че коремът ме къркори и осъзнавам, че не съм хапнала нищичко. Слизам по стълбите до барчето в училището и усещам аромата на прясно изпечени закуски, а на витрината виждам и изложените плодове. Ох, сега какво да си взема? От дясното ми рамо наднича ангелчето, нашепвайки ми нежно да си взема ябълка, която е полезна за тялото ми, а от другата страна се появява дяволчето, изкушавайки ме да си купя топъл кроасан с шоколад, който е толкова вкусен. Тези мои безспирни мисли! Не се ядосвай. Поемам въздух и съобщавам на продавачката, че ще взема и двете. Излизам и закусвам доволно, а след това се връщам в стаята и се заговарям с близките ми момичета от класа. След като бие звънеца, се отпускам на чина, готова за следващите часове, защото знам, че денят ми ще мине прекрасно, стига аз да му позволя.
Вечерта, вече прибрала се вкъщи след дългия уморителен ден, си мисля, че все пак гласът в главата ми съм си аз, просто „по-мъдър“ благодарение на близките ми хора. Запитвам се какво ли правят хората, които не слушат себе си? Искам да кажа ние прекарваме всеки един момент, всеки ден, всяка година, целия си живот със себе си. Как можем да живеем спокойно и в хармония с нас самите, ако не се слушаме? Ако не слушаме желанията и чувствата на тялото и съзнанието си и не се опитваме да ги разберем и освободим?
Това е, като че трябва да се оставим на течението – на потока от мисли и чувства, които са в нас, а не да плуваме срещу тях, нито пък да ни е страх да се оставим да ги изпитаме и осъзнаем.
Затварям очи с мисълта, че се превръщаме в това, което мислим и чувстваме. Затова си обещавам да слушам себе си, дори и в най-трудните моменти. Вярвам, че животът ми ще бъде изпълнен с безценни моменти, които ще отключат моето щастие и увереност, само ако се вслушам във вътрешния си глас.
