Луси беше прекарала часове в таванската стая, както всяка вечер. Помещението тънеше в паяжини, прах и тишина. Момичето стискаше възглавница в обятията си. През открехнатия прозорец долиташе музиката на щурците, но девойката остана безразлична. Дишането ѝ бе съвършено равномерно. Клепачите й бяха спуснати. Вместо плътен мрак пред себе си тя виждаше всекидневна, къпеща се в светлина. Лица, озарени от усмивки. Семейство, топли думи и горещи прегръдки. В този малък светъл свят любовта грееше от всеки ъгъл. Луси се усмихна, усещайки нежната ѝ ласка. Притисна възглавницата още по-здраво към гърдите си, а нощният полъх се промъкна и погали страните ѝ.
Луси оползотвори следващата утрин, като отиде на стария мост, където се зае да материализира фантазии си. Повърхността на водата беше неподвижна и студена. Ръката се движеше плавно по белия лист. Цветовете бяха ярки и топли като изгрев. Картината на Луси обаче изобразяваше друго – хора. Приятели, държащи се за ръце, тичащи сред безкрайно поле с маргаритки. Нещо застана между слънцето и героинята и хвърли сянката си върху скицника. Художничката повдигна очи и разпозна съседското момиче Клара. Контрастът между Луси и Клара изпъкваше като първото лале след мразовита зима. Луси бе естествено невзрачна. Кожата ѝ беше тънка и бледа, дрехите ѝ – тъмни и безформени. Клара, от своя страна, бе създадена, за да привлича и задържа погледа. Носеше елегантна виолетова рокля, а косата ѝ се спускаше на красиво оформени букли върху раменете. В очите ѝ искреше живот. Луси се взираше в Клара с полуотворена уста, а съседката ѝ ѝ се усмихваше топло и уверено. Чист, звънлив глас прекъсна тишината.
– Хей! Тръгнала съм към поляната с маргаритки. Ще набера цветя за вкъщи. Искаш ли да дойдеш?
Клара подаде на Луси ръката си, облечена в изискана бяла ръкавица.
Последва дълъг миг на колебание.
„На мен ли говори?“
Луси отмести поглед от кафявите очи на Клара към протегната ѝ длан. След това ги върна към лицето ѝ, давайки си време за реакция.
„Това наистина ли е?“
Появи се нежен бриз и клонките на върбите оживяха.
„…да?“
– Предпочитам да бъда сама.
Гласът на Луси излезе сух и равен. Тя изрече тези думи едва след като извърна поглед от очите на сънното видение до себе си. Топлината и сигурността в тях я накараха да се почувства неудобно. След това продължи да движи ръката си върху листа, но тя вече не танцуваше леко, а трепереше. Пролетният ветрец изчезна. Всичко отново застина на мястото си.
Следобед Луси посети домашната градина. Спря се при зюмбюлите и вдъхна жадно аромата.
„Мамо…“
Съсредоточи се върху спомена. Долови нежния, далечен глас. Разпозна думи на любов, сигурност, подкрепа. Изражението на мир рязко се смени. Лицето на Луси болезнено се сгърчи. Раменете ѝ се разтресоха от хлипове. Строполи се върху тревата и сложи ръка върху гърдите си. Като че имаше начин да разхлаби хватката. Да отмести тежестта. Да върне времето назад. Сълзи се търкулваха една след друга. Тишината наоколо беше безпощадна. Луси се опита да си представи прегръдка и как би се усещала тя. Затвори очи и се потопи във фантазията. Нежни слънчеви лъчи докоснаха косата на момичето. Виолетово венчелистче се спусна върху роклята ѝ. Любимият цвят на майка ѝ. Любимото цвете. Луси започна да диша по-спокойно. Спомни си майчината радост, когато двете прекарваха заедно време в градината. Жената от спомените ѝ беше отдала живота си на това да накара мястото да разцъфне. Имаше всякакви цветя, защото майката на Луси твърдеше, че нищо толкова красиво и ценно не бива да расте само. Минзухари. Теменужки. Божури. Хризантеми.
Внезапно един забравен спомен изплува в съзнанието на момичето и в главата му отекнаха думи, които отново подкараха сърцето му в бяг: „Ти си моето любимо цвете”. Луси размишлява в продължение на дълъг миг, след което се изправи и напусна градината.
Вечерта Клара прекара в стаята си, пишейки поезия. Многобройните запалени свещи разпръсваха уютната приглушена светлина. От грамофона с леко пращене се разнасяше мека мелодия на саксофон. На вратата се почука. Клара с изненада откри, че гостът ѝ бе… Луси. В продължение на тягостна минута Луси гледаше Клара, без да успее да изрече и дума. Накрая преглътна тежко, извади ръката си иззад гърба и показа саксията със зюмбюли, която бе донесла.
– Цветята не трябва да растат сами.
Клара се усмихна, покани момичето в топлата, уютна стая и затвори вратата след нея. Нощен полъх прегърна и понесе виолетовото венчелистче.
