Вкъщи не се говори за тъга
майка ми сяда на масата
потупва с пръсти по нея
поглежда към тавана сякаш чува нечий глас
и мълчи
вкъщи не се говори за тъга
брат ми се крие в стаята си
следи с очи прозореца
гледа дъждовните капки
навежда главата си навън сякаш вижда нечия сянка
и мълчи
вкъщи не се говори за тъга
баща ми гледа празния шкаф
бърше праха и сълзите си
прибира ги под завивката на мислите
навежда се към дървената покривка
сякаш надушва нечий аромат
и мълчи
вкъщи не се говори за тъга
стоя на клона на едно дърво
късам листата му безпощадно
от него се ронят череши
и тичат стремглаво към земята
за пръв път избрах да послушам себе си
затова сега дълбая пръстта
в опит да се върна обратно и да изкрещя, че
вкъщи трябва да се говори за тъга.
