от admin | ное. 13, 2025 | Слушай Банкя
Един писател и поет
със име светло и красиво,
децата „слага най-отпред”,
децата прави той щастливи.
Защото без деца светът
за него бил и глух, и празен,
те на живота са цветът,
това ни Ангелът показа.
Посланията му добри
и веселите приключения
спохождаха ни в игри,
помагаха ни в учение.
Четяхме тихо, ден след ден,
за Тошко, Ани, братя трима,
момиче златно, лъв окрилен –
опашка няма, смелост има.
А Ангелът, със труд и радост,
разказва в проза и в рима –
юнак крилат, надежда, младост,
за всекиго по нещо има.
Животът му, съвсем нелек,
изпълнен със загуби и болка,
превърнал го във велик Човек,
но питаме се колко, КОЛКО?
Сила, вяра, дух, талант,
са трябвали, за да се справи –
не Ангел, истински гигант,
е авторът, постигнал слава…
…написал много и успял,
да ни отгледа и възпита,
като същински Ангел бял,
който в мечтите ни полита.
от admin | ное. 13, 2025 | Слушай Банкя
Чуй ме, аз викам.
Аз съм гласът на твоята съвест.
Помниш ли ме? Аз бях част от теб, когато ти искаше да покажеш на света доброто.
Ядосваше се на двойните стандарти. Искаше да бъдеш героя на Новото време.
Къде си? Кой си? С кого си?
Задаваш ли си тези въпроси след като измина половината път до целта си?
Променяш ли света или по-скоро светът променя теб?
Завладяват ли мислите ти злобата, предателството, несподелената любов, яростта и желанието да си върнеш на онези, които те мачкаха, когато беше слаб и немощен?
Когато дойде твоят ред, си казваш: „Не съжалявай никого точно както никой не съжалява теб“.
Е, дойде твоят ред.
Мачкаш всекиго, нали?
Връщаш си, минаваш през камари трупове от твои близки и приятели.
Защо?
Отговаряш: „Човече, как защо? Защото искам да променя света. Искам да направя така че хората да видят доброто, да живеят по-смислен, по-спокоен, по-хубав живот“.
Ех, момче! – възкликвам аз.
Помниш ли, когато беше сам и „господин никой“ кой беше до теб?
Ще ти кажа – твоята приятелка.
Твоята приятелка. Но защо ти не беше до нея?
Ще ти кажа – беше те страх, момче!
Страх те беше да застанеш, да поемеш ударите вместо нея, защото си щял да изгубиш посоката, целта си.
Искаше да променяш съдби, но промени единствено своята.
Остави своето момиче сама в мрака. Тръгна си Тя, която издигаше твоето щастие над своето. Тя, която те защитаваше и не даваше дума да се каже за теб. Но ти не я защити. Остави я сама.
Е, чия съдба промени, момче?
Ще ти кажа – само и единствено твоята собствена.
Не е до теб любовта на живота ти, но имаш власт и пари, променяш съдби, нали?
Помниш ли дядо си?
Беше болен. Искаше да види внука си преди да отиде на почивка в Небесното царство.
Повтаряше твоето име.
Ти какво му каза: „Ох, дядо, какво пак искаш, чакай, че съм в среща. Искам да променям съдби, стига си звънял! Ще се чуем после!“.
После…
Не дойде, момче, нали.
Дядо ти замина за Рая, а ти го остави сам.
Е, чия съдба промени, момче?
Ще ти кажа – само и единствено твоята собствена.
Остана без дядо си, който беше до теб и държеше ръката ти, когато теб те беше страх.
Ти държа ли неговата ръка, когато него го беше страх?
Не…
Беше в срещи с богати хора с бедни души.
Чуй ме, аз съм твоята съвест.
Знам, боли те.
Чуваш гласове, не спиш.
Получаваш паника атаки. Тъпчеш се с медикаменти, не можеш да си простиш.
Промени ли съдби, питам?
Не, предлагаше на хората само трохи, от които те нямаха нужда.
Чуй ме, аз съм твоята съвест!
Спри! Огледай се, спомни си кой си, кои бяха хората до теб. Кажи им, че ги обичаш, дари ги с време.
И един съвет, момче:
СЛУШАЙ СЕБЕ СИ!
от admin | ное. 13, 2025 | Слушай Банкя
Да бъдеш творец е призвание, дарба, която често е скрита дълбоко във всеки.
Да откриваш магия в заобикалящия те свят или в някого е вълшебство.
В днешното ни забързано ежедневие, което е почти изцяло дигитализирано, все по-трудно е за младите хора да развиват творческия си потенциал.
Защо? Отговорът е лесен: музата сякаш е заглушавана и обгръщана във воала на мъглата, наречена „модерен социален живот“. Тази мъгла донякъде ни обезличава, притъпява нашите емоции и чувства. Улеснява живота ни, но ни прави някак… празни.
Кога за последно изживяхте миг с любим за Вас човек, в който миг да няма смартфон? Просто момент на споделяне, откровение? Момент, който трае сякаш цяла вечност, без да си погледнете часовника или известията?
Като млад творец, открил своята муза и искрата, която пали душата, мисля, че това, което ни липсва, е уникалната емоция да откриваме себе си в това да творим – понякога по детски, първично, истински, но да дадем свобода на въображението си, да изживеем вдъхновението си и да имаме смелостта да бъдем точно такива, каквито МЕЧТАЕМ!
Творете, грешете, сбъдвайте!
от admin | ное. 13, 2025 | Слушай Банкя
Сутринта започна като всяка друга. Слънцето пробиваше през пердетата, но светлината не достигаше до душата ми. На масата родителите ми говореха за бъдещето ми. Университети, професии, „правилни“ избори. „Това е най-добрият път за теб“, казваха те, а думите им се удряха в стената вътре в мен. В училище беше същото. Разговори за успехи, конкурси, планове. Усмивките на приятелите ми се чувстваха като маски. Вътре в мен бушуваше буря. Всеки нерв, всяка клетка в тялото ми крещеше: „Не това е твоят път!“.
Първата вечер, когато осъзнах колко сам съм, беше ужасна. Не физически сам. Хората бяха около мен, а аз сам в душата си. Сълзите ме нападаха всяка вечер, сърцето ми туптеше като барабан, а мислите ми се въртяха безкрайно: „Какво, ако всичко се провали? Какво, ако сгреша?“. Вътрешният ми глас, тих и устойчив, прошепваше: „Слушай себе си… Никой друг не знае пътя ти.“ Реших да изразя себе си. Чрез писане, рисуване, всичко, което ме караше да дишам. Родителите ми не разбираха. „Защо губиш времето си с това?“, питаха те. Приятелите ми се отдръпнаха. „Ти вече не си този, когото познавахме…“ – казваха те.
Нощта падаше като тежка завеса. Лежах на пода в стаята си, гледайки тавана, усещах всяка сянка като живо същество. Сълзите се стичаха по бузите ми, сърцето ми туптеше като барабан, а мислите ми се отново и отново се въртяха: „Какво ще правя, ако всичко се провали?“. В главата ми ехтяха думите на всички около мен: „Ти грешиш…“, „Не е за теб…“, „Това няма да стане…“. Всяка дума беше удар по гърдите ми. И тогава вътрешният ми глас започна да крещи: „Слушай себе си!“.
Той беше тих, почти безсилен срещу шума на света. Понякога стоях буден цяла нощ, притиснал главата си с ръце, опитвайки се да блокирам болката, но тя проникваше в мен, в костите ми, в самото ми сърце. Дори когато отварях очи сутрин, страхът не ме напускаше. В училище се чувствах като чужд. Усмивките на другите ме изгаряха отвътре. Исках да крещя, но гласът ми се задушаваше. Всяка дума, която изричах, звучеше фалшиво. Постепенно започнах да намирам малки проблясъци на смелост. Написах първите си редове, които никой не трябваше да чете. Създадох първите си рисунки, с които изразих себе си визуално. И всяка малка победа носеше усещане за облекчение, сякаш тежък товар се сваляше от гърдите ми.
Сутринта дойде с тежка тишина. Родителите седяха на масата и гледаха към мен с очакване. Сърцето ми туптеше бурно, краката ми се усещаха като олово, а гласът в главата ми шептеше: „Слушай себе си… Сега е моментът“.
– Трябва да разбереш, че това не е правилно – каза баща ми.
– Това не е животът, който си представяш – добави майка ми.
И тогава всичко вътре в мен избухна.
– НЕ! – извиках – това е моят живот! Вашите мечти не са моите! Никой няма право да ме кара да бъда някой друг!
Сълзите ми се смесваха с думите, всяка изречена мисъл изгаряше устните ми като огън. Тишината, която последва, беше почти болезнена. Родителите ми седяха неподвижни, а аз за пръв път почувствах, че съм истински свободен.
След този скандал последваха дни на отчуждение и мълчание. Приятели, които се бяха отдалечили, започнаха да се връщат, да ме подкрепят, да приемат избора ми. Една вечер седях сам в стаята си, гледайки стена, на която бях закачил първите си рисунки. Сълзите отново се стичаха по лицето ми, но този път от радост, от усещането, че най-накрая съм себе си.
„Слушай себе си…“ – шептеше гласът, вече силен, утвърден, непреклонен. Разбрах, че да следваш себе си не е просто избор. Това е война с обществото, с близките, с твоите собствени страхове. Но ако се бориш, ако падаш и се изправяш отново, усещането за свобода е безценно. На следващия ден светът започна да се променя. Родителите ми започнаха да слушат, да разбират. Приятели, които се отдалечиха, се връщаха. Светът оставаше същият. Понякога жесток, понякога объркан, но вече имах пътя си, гласа си, себе си. Сълзите вече бяха от радост. От триумф. От освобождение. И когато слънцето проби през пердетата, усетих за първи път истинската свобода. Светът не може да ти даде това. Трябва да го вземеш. Трябва да чуеш гласа вътре в теб и да тръгнеш по своя път. Слушай себе си и нищо друго няма значение.
от admin | ное. 13, 2025 | Слушай Банкя
Вътре в мен имаше малко кътче,
където истинското ми Аз чакаше да бъде намерено.
Животът не идва с инструкции. Раждаме се, растем, падаме, ставаме… и постепенно откриваме кои сме.
Аз съм на 17, когато пиша това. Може би за някои това звучи като началото. За мен вече е история. История, пълна с моменти на търсене, грешки, въпроси, сълзи и малки победи. История на едно момиче, което не се отказа от себе си, въпреки че понякога ѝ се е искало.
Спомням си себе си като дете – тиха, мечтателна, с очи, които виждаха повече, отколкото казвах на глас. Светът ми беше малък, но вътре в мен кипеше нещо голямо – въображение, страхове, желания.
Често се питах защо не съм като другите. Дали не съм достатъчна? Дали трябва да се променя, за да ме харесат? И знаеш ли, читателю, понякога се опитвах. Усмихвах се, когато не ми се усмихваше. Мълчах, когато исках да крещя. Променях се, но не защото исках, а защото се страхувах. Страхувах се, че ще бъда отхвърлена, неприета. Сега като погледна назад, знам, че не си струва да се променяш за другите. Единствената истинска промяна идва отвътре, когато започнеш да се усещаш жив, когато започнеш да се харесваш, въпреки несъвършенствата. Аз все още се уча на това. Но вече знам – неувереността не е слабост. Тя е знак, че растем.
И може би пъзелът никога няма да е напълно подреден, винаги ще има нови парченца, нови въпроси, нови битки. Но вече не ме е страх от това. Вярвам, че всяко изгубено парче ще ме води към по-цялостна версия на себе си. Аз съм на 17, но съм и на 7, и на 27, и на всички възрасти, които предстоят. Аз съм път, а не крайна спирка. И ако в този път има магия, тя е именно в това, че никога не спираме да откриваме себе си.
Остани верен на своята светлина, тя ще те води към най-добрата версия на теб самия.
