от admin | ное. 14, 2025 | Слушай Банкя
С усилията страшни, почти нечовешки,
с допуснати много и всякакви грешки,
писах и смятах, плаках, решавах
и сякаш с времето аз полудявах.
Но ето, дойде успех категоричен –
ученик във ЕГ-то станах приличен.
Целта е постигната, макар с много зор,
и цяла седмица празнувам във фурор.
Така неусетно лятото мина,
ваканцията светла си замина,
начало ново пред мене изгрява
и трудности нови ще преодолявам.
Оказа се правилно, мислех си аз,
разбрах го още през първия час –
културен шок, ужас, с името „немски”,
това беше краят на живота бохемски.
Именно еins, zwei иnd drei[1],
Wortschatz[2] сложиха тук моя край.
Но край ли бе питам се – о, не, не, не,
начало е страшно – ох, олеле!
Като прилеп нощем уча във несвяст,
в съня ми тъй кратък обзема ме бяс,
а сутрините са болезнени и тежки,
да се събудя – мъки нечовешки.
Алармите ми „вдигат” всички в блока,
съседите ме мразят заради шока.
Униформата наопаки обличам,
за госпожата аз на нищо не приличам.
Автобусът все е подранил,
светофарът пък зеленото е скрил.
Пак закъснявам, дявол да го вземе,
кога ще свърши туй учебно бреме.
Пет години – свобода мечтана,
живота за юздите аз ще хвана,
но истината друга е сега –
пет дни са минали едва, едва.
Schlaff bitte nicht[3] от транс ме вади.
От този немски вече ми се гади!
Мечтая вкъщи да се прибера,
в леглото си удобно да поспя.
Но съдбата друго е решила –
със сестри медици тя ме е дарила.
В апартамента малък, тесен,
животът е далеч, далеч от песен.
Едната взема ме за пациент,
решила е – ще става тя доцент,
със стетоскопа гони ме навред,
скалпела размахва, слага ред.
Другата пък виж – хипохондрик,
с диагнозите ще стана холерик.
И бягайки от бойното поле,
на тепетата аз оставам насаме,
без немци и медици
и други странни птици,
спасявам се от хаоса,
и сладко хапвам пици,
че гладът, решил и той да ме довършва –
храната вкъщи много бързо свършва.
Хладилникът, превърнал се в аптека,
вярвай, участта ми никак не е лека.
Но спирам тук с драмите гимназиални,
макар тревогите да са съвсем реални,
трябва да си струва туй ЕГ-е,
диплома международна ще ми донесе!
[1] Едно, две и три (нем.) – бел. ред.
[2] Речников запас (нем.) – бел. ред.
[3] Ако обичаш, недей да спиш (нем.) – бел. ред.
от admin | ное. 14, 2025 | Слушай Банкя
Лили беше мечта. Мечта на двама родители, които имаха още много мечти. Когато тя се роди, майка ѝ и баща ѝ започнаха да правят планове за бъдещето ѝ. Това наистина бяха големи и сериозни планове.
Лили започна да чете на три години. На пет вече пишеше стихотворения. Освен това ходеше на балет, тенис и актьорско майсторство. Нито едно от тези занимания не я влечеше истински, но тя се стараеше и се справяше добре.
Когато беше в четвърти клас, Лили вече беше натрупала сериозна колекция от награди и медали и въпреки това беше пълна отличничка. Момиченцето знаеше, че като се справя така добре, тя сбъдва мечтите на своите родители. Майка ѝ се беше провалила в балета като ученичка, а баща ѝ не се справял със спорта, но бленувал за дете шампион. Лили мечатеше само да рисува, но отиде в математическа гимназия, защото родителите ѝ смятаха, че така ще се реализира по-добре и ще има по-хубав живот. За нея беше по-важно, че те бяха много горди и щастливи да я видят на първо място в списъка на приетите математици.
Училището започна, а Лили учеше много старателно, за да радва родителите си със знания и оценки. Вечер, когато останеше сама в стаята си, понякога се чувстваше тъжна, затова започна да рисува. Правеше го тайно, защото знаеше, че за родителите ѝ това е загуба на време.
Постепенно Лили измисли свои герои и започна да ги рисува, като разказваше истории. Правеше рисунките на малки листчета, които лепеше върху голям картон, скрит под леглото ѝ. Малко по малко момиченцето потъна в рисуваните си истории, започна да ги оцветява и обогатява, а това беше цял един нов свят за нея, в който се чувстваше щастлива.
Времето летеше, Лили се справяше отлично във всичко, но душата ѝ живееше в нейните рисунки. Една вечер майка ѝ влезе в стаята без да почука. Искаше да я изпита по история, защото предстоеше труден тест. Първото нещо, което забеляза, беше картонът със залепените по него рисунки.
– Какво е това? – попита майката ядосано. – Защо не учиш за теста, а се занимаваш с глупости?
– Рисувам само… когато искам да си почина – започна да се оправдава Лили.
– Няма време за почивки в края на срока! Това да се изхвърли веднага! Чакам те тук, за да те изпитам!
Лили изтича навън разплакана, притиснала скъпоценния за нея картон към гърдите си. Нямаше как да не се подчини на майка си, но толкова обичаше тези рисунки. Направила ги беше с толкова любов и труд.
– Защо плачеш детенце, какво се е случило? – спря я точно пред контейнера възрастен господин. Носеше интересни шал и шапка, а лицето му беше мило и усмихнато.
Лили разказа набързо своята история, все пак трябваше да се върне да я изпитат. Тя сподели с непознатия, че е щастлива, когато сбъдва мечтите на родителите си, но ѝ е тъжно, че никой не се интересува от нейните собствени мечти.
Господинът разгледа рисунките внимателно и на няколко пъти възкликна, че Лили има голям талант. После я помоли да вземе творчеството ѝ, а на малък тефтер записа старателно адреса и телефона на детето.
Мина седмица. Лили завърши срока с отличие, а на трудния тест по история от целия випуск тя беше единственото дете с пълна шестица. Родителите ѝ се гордееха много, хвалеха се на колеги и познати.
Дойде зимната ваканция. Времето беше меко, но нямаше сняг. Лили се чудеше с какво да запълни времето си, но се боеше да рисува отново. Една вечер на вратата на дома се позвъни. Майката отвори и дълго говори с някого. Върна се просълзена и много развълнувана, а зад нея пристъпваше непознатият господин, който бе взел рисунките ѝ. Оказа се, че той бил известен художник и собственик на галерия. Рисунките на Лили били истинско изкуство, а господинът ѝ предложи изложба, както и възможност да направи тениски и други детски облекла с щампи от нейните странни човечета. Родителите ѝ подписаха договор и скоро Лили стана истински дизайнер – само на дванайсет години. Тя продължаваше да сбъдва мечти, но вече знаеше, че човек е щастлив и полезен, когато прави това, което му подсказва сърцето.
от admin | ное. 14, 2025 | Слушай Банкя
Къде да остана?
Тук, където никой не ме познава,
където никой не се интересува,
или там, където всички ще ме питат какво става
и с надежда ще чакат да им кажа какво правя?
Но аз не искам там.
Да, знам, звучи като грях,
аз имам всичко там –
любов, подкрепа, семейство,
но онова там не съм аз,
защото винаги оставам без глас –
на мястото, на което трябва да съм „у нас“
и всъщност съм все по-нещастна с всеки един час,
а тук, дори да нямам нищо,
се чувствам на място повече от всичко.
от admin | ное. 14, 2025 | Слушай Банкя
Поел на кръстоносен поход
против и за самия си живот,
аз срещам вътрешния ропот
на динамичния му ход.
Закъде бързам все се питам,
нима ще стигна по-далеч,
ако тичам? Времето отлита
и без безумната ми сеч
на препускащите мисли.
Та нека първо насладя се –
Красотата е сред нас,
светът не е толкова мръсен,
погледнеш ли го във анфас.
Безценно е да се живее,
но има кога и да се мре!
Затова ли сърцето копнее
все някога да се поспре?
Съзнавам след поредно нощно бдение –
и времето е форма на безвремие.
от admin | ное. 14, 2025 | Слушай Банкя
С очи издайни, поглед винаги смирен,
а мислите неспирни и безкрайни,
почвам първия куплет.
Седни до мен, аз нещичко да ти разкажа.
За войника несломим ще ти призная,
леко ще ти прозвучи абсурден, зная.
Но, уви, той не е от този свят,
целият до всяка своя фибра телесна.
От погибел не се бои, погибел сигурна и лесна.
Като отнемаш нечий живот,
ще успееш ли да носиш тежкия хомот?
Ще се чувстваш ли още по-жив,
или чувствата ти отдавна са в прашния архив?
Живот не се отнема единствено с куршум.
Думите, приятелю, те са като стрела.
Стрела, пронизваща веднъж,
разяждаща с години човешката душа.
Изстрел или дума, разликата е в това,
че куршумът убива на мига,
а от думата душата боли, тежи, кърви
за дълги, дълги времена.
Смятан за приятел е твоят брат,
но уви, оказа се незнайния ти враг.
Потайният предател души покрай теб
и чака да положи крак.
Думата му идва тя като шамар,
Шамар, какъвто заслужава наглият комар,
който смуче не само кръв, но взима и от душата.
Взима, взима, все не стига!
Като бирник ненадейно той връхлита.
Не пита!
Всичко взе ти, приятелю, празно е.
Отлита!
Оставаш сам, притихнал и ограбен,
сринат, както Ерихон, вождът сламен.
Обаче ще успееш ли, войниче,
след всичко ти да продължиш?
Сред стрели, „комари“ и сринати стени,
илюзии, празни обещания, мечти?
Ти, войниче мило, кажи ми
от къде намираш сили да си такъв, какъвто си – несломим герой?
Падаш, ставаш, изтупваш се и продължаваш,
не спираш парченца от себе си на неблагодарници
да раздаваш.
Войникът в отговор отвръща:
– Защо си жив, ако нищо ти не даваш?
Да си жив не означава просто да дишаш.
Да си жив означава да обичаш!
Животът шарен винаги ще те изпитва,
тайната е винаги да си подготвен в битка.
от admin | ное. 14, 2025 | Слушай Банкя
Морето,
което във себе си нося,
е малко момче,
синеоко.
Играе с мен,
плаче и пее,
и ми задава въпроси.
Моето,
синьото,
ведро море,
е само на седем години.
Малко е,
но и не ще порасте –
момченце,
безгрижно и
синьо.
Морето,
в което се влюбих на седем,
остава море малчуган.
Бях малък,
бях глупав и непотребен,
сърцето оставих си там.
И ето –
морето,
за мен ще остане,
момченце с лице загоряло.
И ето –
ще срещна отново морето,
сърцето ми пак ще е цяло.
